Запомням те...!
   Започвам от очите ти,
   а после устните, косите и ръцете ти!
   По-близка и по-хубава от всякога!

   Аз толкова се радвам на очите ти,
   докосвам тихо устните, косите ти,
   усещам как горещи са ръцете ти...
   Но теб те няма!

   Ти си тук - във мен!
   Оставаш в мен далечна, но...завинаги!
   Рисувам те навсякъде - във въздуха, по пясъка...
   очите ти...а после устните, косите и ръцете ти!

   Защо те нарисувах в празното!?
   От страх ?! За да останеш само моя може би?!
   На мен ! На мойте мисли и пространството!
   Най-хубава...

   Рисувам пак очите ти...
   А после устните, косите и ръцете ти...
   Запомням те...!
   Започвам от очите ти...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Ти дойде при нас, но вече си отиваш...
   Ти дойде със злато - златото на твоите мечти...
   Дойде при нас уверена и твърда...
   И в хората ти вярваше - нали...
   Ти дойде със своята прикрита плахост...
   Дойде и осмели се да повярваш в любовта...
   Ти дойде...
   Дойде при нас...
   Но вече си отиваш...
   Вече в погледа ти ведър няма топлота...
   Ти дойде при нас, но нищо тука не намери...
   Ти дойде при нас, но любовта не те спаси...
   И разбра, че днес мечтите са химери...
   Нямаш сили повече да търсиш истини - нали...
   Ти дойде при нас...
   Но вече си отиваш...
   Всички бяхме като теб...
   Отидохме си всички...
   Раздели се с нас завинаги и Ти...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Живей приятелю!
   Живей!
   Живей, когато всичко имаш,
   или от всичко си лишен
   и късаш думите на срички,
   за да не паднеш в техен плен!

   Живей!
   Когато от тревата,
   отрониш първата роса
   и търсиш в утрото приятеля
   от детските си небеса!

   Живей!
   Когато ти се плаче
   или от плач си отвратен,
   от бели мишки и гризачи,
   които ровят в твоя ден!

   Живей!
   С умората на всеки -
   сънувай неговия сън!
   И ако всичко си отрекъл,
   повикай слънцето отвън!

   Живей!
   Когато те разлюбят
   светкавици и ветрове
   и нежноста започне грубо
   с метални устни да зове!

   Живей!
   С гласа на препирните
   на малките си дъщери!
   Истинеш ли съвсем - накарай
   ледът искра да сътвори!

   Живей!
   Дори да си измамен
   от собствената си съдба
   и вместо да усетиш рамо
   усещаш нечий нож в гърба!

   Живей!
   За всичко!
   А когато, животът вече изгори
   вдигни се пак, и без остатък
   останките му събери!

   Живей!
   И всяка адска жега с капчукова вода полей!
   Дори да ти ковът ковчега -
   живей приятелю!
   Живей!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Аз дълго и мълчаливо чаках
   пред заключените ти врати,
   докато те се разтвориха пред мен...
   Пистъпих...
   И се заковах от изумление!

   Една добре подредена бакалница
   ме посрещна приветливо
   и лъхна ме на безупречен ред:
   - щанд "чувства"
   - щанд "задължения"
   - щанд "разочарования"
   и кошче за отпадъци:
   - на прегорелите вълнения,
   - на ненужните спомени,
   - на изживените мигове!

   Аз мълчаливо подадох
   златната монета на сърцето си
   Като опитен познавач
   ти опита тежината и в ръката си.
   Усмихна се доволен - тя не беше фалшива
   И твоите блестящи бакалски везни
   отмериха добросъвестно и точно
   обич за една монета
   Ни повече, ни по-малко
   Обич за една монета...!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Посветено на Краси

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   ...Отново някога...и завинаги!
   Ние ще се връщаме в мислите,
   спомените и чувствата си тук
   Тук - където оставяме всичко свое!

   "Ние ще дойдем отново тук !"
   ...Песента свършва . "Класика"!
   Нещо в погледите се замъглява,
   цигарите димят захвърлени в пепелниците!
   Палтата се обличат!
   Целувките секват!
   Тежът в мрака мъчителни думи...
   Нещо само до преди миг живо,
   се удавя в завладяващата тишина
   и умира....умира...

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   Раждаме се отново
   за да умрем след малко отново...

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   Сякаш малката червена стая,
   задимена и изпълнена с музика
   е някъде сама в пространството,
   далеч от хората, трепетите и мислите им
   Нашата хубава стая,
   запазила дъха на толкова безмълвни целувки,
   открила смисъла на хиляди недоизказани думи,
   събрала блясъка на нашите очи...

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   Това е нашата песен!
   Песента, която слушаме така отдавна,
   сякаш още от самото начало
   Песента, която ни научи да живеем!

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   Дали другите са се връщали някога?
   Дали ние ще се върнем някога тук?
   Дали човек изобщо се връща някога при това,
   което е незримо, но силно, много силно почувствано?!
   Дали можем да се върнем някога при това,
   което остава завинаги в нас?!
   Дали винаги ще се носим в сърцата си?!

   "Ние ще дойдем отново тук!"
   Не!!!
   Само не "Сбогом"!!!
   Само не сълзи!!!
   Нека не казваме нищо!!!

   "НИЕ ЩЕ ДОЙДЕМ ОТНОВО ТУК!!!"

   ...Ние все още сме само същите две изгубени души.
   Търсиме нещо, сякаш плувайки в аквариум за рибки...
   година след година...но какво намерихме???...
   ...същите стари злини...

   Свърши се!
   Отиде си...
   Остана сянката на южните мигове...
   и мъката...
   на северно усещане...
   която тегне...
   в трескавия ми...
   насечен...
   сън...

   НЕПОНОСИМО Е!

   Чуваш ли???
   Непоносимо е до бъдеш ничия!!!
   Свърши се...
   Свободни сме...
   Но тази свобода...
   Горчива като мъката била...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   В онази първобитна нощ
   Човекът бил самотен
   И пещерите тихичко заплакали
   със сините сълзи на сталактитите
   Навън се стичали потоци от луни
   по лактите на вечните секвои
   и хиляди луни по езерата
   люлеели небето в свойте орбити.

   Човекът не заспал през тази нощ
   той тръгнал бавно покрай бисерните хълмове
   а дългите лиани го прегръщали
   и го задържали в зелените си кълнове
   Летели птици
   Падали звездите
   и гаснели във топлите гнезда
   Човекът сложил длан върху косите си
   и тръгнал пак към свойта пещера.

   Но спрял пред входа и замаян...
   На сребърния мъх - под сталактитите
   сред огъня на дивите цветя
   навярно сбъркала във тази нощ следите си
   лежала тихо първата жена.

   Течали лъскавите струи на косите и
   очите и стопявали нощта
   и спящите дървета се разлистили
   под тръпните лъчи на младостта

   Човекът паднал на колене омагьосан
   а после сянката му легнала в мъха
   и бистрите кристали отразили
   живота - в първата му простота...

   На сутринта, когато се пробудил -
   до него във гнездото - празнота!
   Той скочил лудо, хвърлил се безумно,
   но вън денят тежал от яснота...

   ...И той утихнал !
   Със Векове порастнал -
   след тази първобитна нощ
   до розовият камък се изправил,
   и с нокти издълбал във Вечността
   най-хубавия спомен от живота си:

   "Една жена нощувала случайно във неговата пещера..."

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Надпис върху чаша

   "Че от мъртвец съм - забрави!
   И само череп в мен съзирай!
   Като от живите глави
   от мене глупост не извира!
   Обичах...
   Пиех...
   Но умрях...
   Вземи ме от земята черна!
   Налей! - от теб не ме е страх!
   Нали ме е целувал червей!
   Наместо да ги храня аз,
   бих предпочел във мен да свети
   на тържество
   в тържествен час
   туй питие на боговете!
   Тук с ум блестях!
   И тук дано на вас придавам блясък днеска!
   Какво по-висше от вино умът ми може да замести?
   До дъно ти ме пресуши!
   И тебе някой ще изрие!
   И със смъртта ще се здружи,
   от черепът ти за да пие!
   Защо пък не!!!
   Щом във живота къс
   тъй жалки са главите наши!
   Осъдени да гният в пръст...
   защо пък да не станат чаши!"

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Аз вярвам в мълчаливата любов
   без думи, без красиви обещания,
   без упреци, без молещи уста!
   Аз вярвам само в нашето страдание
   в сподавения порив на кръвта!
   Очи, в които огънят не гасне,
   докосването нежно на ръце,
   от клетви, от несдържан плач по-ясно,
   говорят за човешкото сърце!
   Аз вярвам в мълчаливата любов!
   Тя всичките прегради побеждава
   Тя вечен огън е - нестихващ зов!
   Как нея ще отминеш и забравиш!
   Аз вярвам в мълчаливата любов!
   Аз вярвам в мощният и зов!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Любовта е тъжна!
   Тъжна е най-вече, когато повторно обичаш!
   Да повтаряме без вяра същите думи,
   които преди сме произнасяли с усмивка!
   Да молим с очи, с които вече сме плакали!
   Да се кълнем в това,
   в което вече не вярваме!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Три клечки кибрит -
   една подир друга
   запалени в мрака!

   Едната - за да видя лицето ти!
   Втората - за да видя очите ти!
   Третата - за да видя устните ти!

   Пълен мрак след това -
   за да си спомня всичко,
   когато до мен те притисна!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   ...Морето се влюби в момичето!
   Подмами го с вълните си, и го прегърна!
   Спасителите го изнесоха на плажа мъртво.
   О...! Страшен беше този бяг на майката
   през лозята с пясък до колене.
   Смокините се поклониха
   на мъртвото най-хубаво дете на пясъка!
   Морето се опитваше
   с вълните пак да го докосне!
   Хората замислени се разотидоха.
   Разсъждавах за любовта която умъртвява!
   И плаках...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Недей да тръгваш сам на път!
   Самотата буди неувереност.
   А пътят - този стар мъдрец -
   прегърбил се през Вековете
   не обича неуверените и страхливите
   и не им помага!
   Страхът е като кал!
   И заради стъпките на неуверените,
   пътят търси приятелството на дъждовете.
   И ако искаш пътят да те заведе
   до твоята мечта -
   стани приятел с дъждовете!
   Тогава пътят ти измит ще бъде,
   и стъпките ти в белота ще светят
   Недей да тръгваш сам на път!
   Стани приятел с дъждовете!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   ...Недей ми разказва за безоблачни дни!
   Не ми обещавай лазури и слънце!
   Аз имам сивото на мъглата и дъжда,
   аз съм собственик на лошото време...

   ...Не ми обещавай безумни неща!
   Недей ме примамва с любов и покой!
   Аз водя през бури скръбта под ръка,
   защото съм собственик на лошото време!

   ...Нека вятъра плиска в лицето ми дъжд!
   Няма нищо по-хубаво от лошото време!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Ти винаги си с мен,
   със русите коси
   и нежните си устни.

   Ти винаги си с мен,
   когато нищо нямам
   ти винаги си с мен!

   Това е толкова необичайно!
   Да бъде някой винаги със мен,
   с най-русите коси...
   с най-нежните си устни...
   когато нищо нямам ...!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Не си ли само образ
   рисуван върху пясъка от мен,
   каквато съм те викала с години!
   Не съм ли те измислила такава,
   не си ли мой каприз, или безумие...
   ...Все едно,
   каквато и да си,
   дори да знам, че утре ще изчезнеш -
   ще умра до теб!
   И заедно ще стъпим
   върху слънчев лъч над бездна!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Имаше момиче,
   пристъпващо внимателно
   между клоните на розовите храсти.

   Имаше момиче,
   което несъзнателно проследи ме със очи -
   спокойни и безстрастни.

   Имаше момиче,
   минаващо край мен,
   внесло нова красота в пейзажа скучен.

   Имаше момиче,
   което по детински,
   доверчиво, радостно и често се усмихваше.

   Имаше момиче,
   което си отиде,
   без да разбере, че ще ми липсва .

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Сенките ни...!
   Те са винаги с нас...
   Стъпват бавно или задъхано бързат!
   Стъпват безшумно...
   Въпреки, че не съществуват без светлина,
   в себе си крият тъмна дързост.
   Ние не забелязваме дори,
   как упорито се търсят,
   как огънят на чувствата ни гори,
   скрит във тях...
   ту удължени, ту къси...
   Сенките ни...!
   Те си имат свои слова
   и понякога си говорят даже...
   може би точно това,
   което ние...
   няма да си кажем...!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Защо ми е Вълшебен остров?!
   И на земята стават чудеса!!!
   Великото е просто нещо:
   Една луна...
   Две капчици роса...
   Една случайна, мъничка разходка...
   И топлината на една ръка...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Не вярвай в Любовта...
   макар и да привлича...
   Така детето към реката тича...
   Измива се, и се удавя там...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Присмивай се сама на своето нещастие!
   Присмивай се сама на болката, умората!
   Присмивай се сама когато враг ти каже "здрасти"!
   Недей разчита винаги на хората!
   Кагато паднеш, и те заболи,
   от срам и болка ти глава не свеждай!
   На укор и на присмех претърпи,
   встрани от пътя си недей поглежда!
   Стани!
   Напред загледана ти продължи!
   А стигнеш ли до края,
   на всички смело разкажи
   как падна...
   и как самичка стана...!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   В дъното на всяко човешко деяние
   се намира Вярата!
   Тя не е проста като словото,
   не е кратка и нежна като любовта.
   И все пак - под пулсирането на съвестта ни,
   тя е там - дълбока, мрачна, неопределена!
   Тя е съдбовна!
   Ако не вярваш, можеш ли да се родиш?!
   Ако не вярваш, можеш ли да умреш?!
   Можеш ли да направиш нещо,
   което не може да се направи?!
   Какво значение има
   как, и в какво ще повярваш?!
   Животът е сън,
   а материята е грешна, безчувствена!
   Не усеща болка, не се бои...
   Сънят угасва, а материята е вечна...!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Посветено на един приятел

   В живота обичах без корист и цели,
   но лицемерие срещнах, и фалш и лъжа...
   Кълнат ти се в обич, звездите ти свалят,
   А после пак те оставят сама!
   Нима след такива жестоки обиди,
   способна ще бъда да вярвам аз пак?
   Пак ли ще слушам думи лъжливи,
   чакаща с трепет вечерният мрак?
   Нима ще намеря във себе си сили
   да търся отново аз своя любим,
   когато повярвала в думи лъжливи,
   ще има ли в мен вяра и дух несломим!
   Единствено ти не постъпи шаблонно,
   по общия метод, по общия път
   Не ми се кълнеше в любов непреклонно,
   и твоята цел беше моята плът
   Защо е потребно да пръскаш словата?
   Та те ще ти трябват за други жени,
   ако е нужна по дума за всяка,
   за никой ще няма и звук може би
   И в тази жестока минута,
   полека прозрях аз във твойта игра
   Видях как ме гледаш с насмешка,
   сякаш си правиш невинна шега
   Прозрях аз, и знаех, и чувствах,
   колко съм малка във твойте очи,
   как в твойте устни свещенната Обич,
   едва ли не смешно звучи...
   Какво ти направих, с какво те обидих???
   Нима не намери ти други жени!
   Ти не пожали ни моята младост,
   ни моите чувства, ни мойте мечти
   Не те обвинявам, не искам, не мога!
   За този финал съм виновна сама,
   че своите чувства с лъжи аз прикривах,
   нима някой друг тук има вина?
   Но истински ако ти нявга обикнеш
   спомни, за минутка спомни си за мен,
   за тази, която бе страдала много,
   защото презираше твойте лъжи
   Спомни си как здраво за мене притиснат
   прекарваше мъничка част от нощтта,
   без всякакви чувства, без всякаква обич,
   единствено търсещ от мене плътта
   Недей да си спомняш със лошо за мене,
   не от падение вършех това
   Защото обичах аз силно и честно
   без лицемерие, фалш и лъжа
   Аз знам, ще потъна в дълбока забрава
   щом срещнеш ти първата друга жена
   Жена във която ще търсиш ти само наслада
   както я търсеше в мен до сега
   А ти ще се чувстваш щастлив и доволен
   че пътят е прав и обкичен с цветя
   че винаги бързо и лесно догонваш
   Свещенната своя Мечта
   Аз знам - тържествуваш сега пред жената
   която светът е за мъка създал...
   Порадвай се - вече спечели играта,
   която открито за мен бе играл.
   Но време ще мине, и аз ще забравя
   и старата рана, и всички мечти
   и само понякога в спомен за тебе
   сърцето ми в мъка ще затупти.
   И все пак единствено ти не излъга
   намеквайки често целта си дори
   "Не чакай!" - говореше всичко във тебе
   "Напразни са всичките твои мечти!"
   Тогава се питах защо съм до тебе
   щом бездни дълбоки между ни лежат
   щам нямаш ти капчица чувства към мене,
   които завинаги нас да сплотят
   Не зная. Заричах се в себе си често
   от утре да бъдеш ти мъртъв за мен...
   Аз обещавах - това е най-лесно...
   а утре отлагах за следния ден.
   Гранитната воля която аз имах
   стопи се кат пролетен сняг на вода,
   а от студеното гордо момиче
   не беше останало даже следа
   И вместо момичето гордо до тебе
   стоя аз с наведена ниско глава
   очите ти сини блуждаят до мене
   и търсят във мрака друга жена...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Как да удовлетворя любовта си
   като всяка фибра от твоето тяло
   е толкова
   много
   обичана,
   че ми се ще да го обгърна за миг - цялото,
   за да почувстваш
   ти да се чувстваш
   обичанa...
   Но как? - Да бях слънце да грея,
   с лъчи твоята плът да обсипвам,
   да милвам,
   играя,
   целувам,
   да стоплям обичните устни
   и цяла,
   цялата теб
   да прегърна...
   Да бях...Да бях мрак, да бях сянка,
   че в обятието си да те взема,
   да бъдеме двама,
   да бъдем вселена,
   която
   Никой друг, никога няма да види...
   Да разбереш,
   да почувстваш,
   как аз те обичам...
   Да бях - но не съм
   И пак ще остана
   едно объркано,
   малко
   момиче,
   което ден и нощ все за тебе си мисли,
   защото, неудовлетворено,
   пак теб ще обича.
   Обича!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Когато в огъня на страстта гориш,
   когато се обричаш, гориш като жарава,
   когато ме обичаш, мразиш, страдаш
   аз не те докосвам без любов.
   И ти недей тогава...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Трудно е, защото е самотно.
   Празнина в сърцето, пустош в душата.
   Нощта е близо,
   с нея – и страхът от самотата.
   Безлюбовие и мъка, опустошаваща дните,
   дълги като безкрайността.
   Ужас от отминаващата пролет.
   Идва знойно и задушно лято на всеобщо веселие.
   Но дали ще е такова и за мен? Едва ли!
   Ах, защо ли не потъна в забравата
   и не се слея с тъмнината на изгаряща звезда…
   Как да те забравя и да ти простя?!
   Старанието ми е непосилно и физически болезнено,
   и толкова безрезултатно.
   Лягам си с тъгата, не с твойта топлина;
   събуждам се с надеждата да си до мен,
   а е тишината ужасяваща.
   Обещава да остане същото и на следващата сутрин…
   Безсмислени са думите “Още те обичам”.
   Животът ми е спомен за отминалите дни.
   Сълзите ми изплакват мойта безнадежност.
   Мечтая за душевен мир.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Пристъпваш плавно,
   с тиха стъпка,
   във моят неизвестен сън.
   И пропълзява - бавно
   сладка тръпка -
   като затихващ меден звън.
   Аз те сънувам
   и копнея
   да те докосна със ръка.
   Дали си струва,
   че умея,
   да те сънувам все така?
   В нощта потайно
   се явяваш,
   когато вече съм заспалa
   и тъй омайно
   ме пленяваш,
   че се събуждам ОНЕМЯЛA.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Ако е нужно ще бъда надежда -
   изгряла в поглед жива светлина,
   ако е нужно ще бъда истински нежна -
   молитва, изречена без болка и тъга.

   Ако е нужно ще бъда греховна -
   звезда, със тежък жребий - самота,
   ако е нужно ще бъда и съдбовна,
   като избора на влюбена душа.

   Ако е нужно ще бъда красива,
   а залезът, целунал сребърни вълни
   вечен и единствен - бавно ще заспива,
   преплел златисти пръсти в моите коси!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Ако искаш да те обичам

   Седем звезди ми свали от небето,
   седем пъти в кракат ми ти ги сложи,
   седем вълни укроти във морето,
   седем пъти пред мене ти ничком падни!

   Седем сълзи събери ми в дланта си,
   седем пъти изпий ги една по една,
   седем капчици само ми влей от кръвта си,
   седем нощи не идвай, за да бъда сама!

   Седем чаши налей ми с искрящо шампанско,
   седем пъти да пия с тръпчива уста,
   седем дни да е моето сладко пиянство,
   седем пъти в леглото ти аз да заспя!

   Седем мъже ще оставя тогава,
   седем сърца ще разбия без свян,
   седем съдби ще потънат в забрава,
   седем пъти аз само на теб ще се дам.

   Седем целувки в писма ще затворя,
   седем гълъба с тях към теб ще летят,
   седем пъти за теб и за мен ще се моля,
   седем грешки и Дявол, и Бог да простят.

   Седем пъти през брод на ръце пренеси ме,
   седем люлки сплети ми от лунни лъчи,
   седем пъти любов и копнеж докажи ми,
   и само тогава при мен остани!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Пропука се...
   Строшена цялост в безвремие на тих кошмар.
   А нищото - раздира с болка душа,
   присвила се от страх.
   Ридание изхвърлено с прибоя - напира с глух замах.
   И нейде - в слегнат от надежди мрак оттеква тъп шамар.
   До тук ли съм?...

   Потъва...
   Безкарай с привкус на гнил метал.
   Разсечен плам с отровно острие,
   нащърбено от подла злоба.
   Скована нота,
   била нечий смях,
   превива се във скоба.
   А времето,
   от нежен трепет,
   превръща се в печал.
   Какво ли става?

   Без дъно...
   Присвит на топка смътен спомен.
   Пробуждане от тъпа тежест,
   обвила се в тъга и прах.
   И късче от пробит копнеж,
   раздира всичко със замах.
   А ужасът е врящ и вероломен.
   Потънах...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Вървим безмълвни в тишината
   с мълчание в пресъхналите устни.
   Посоката - една и съща -
   отвежда ни притихнали отново.
   И погледи изпълнени с въпроси -
   пресичат се. И спират.
   А смисълът от думи чезне.
   Страхуваме се да го кажем.
   Какво ли?
   ...
   Какво ли
   искаме да кажем
   със думи - празни и без смисъл?
   Два погледа -
   пресекли се и спрели,
   съдържат повече въпроси.
   Притихнали отново ще вървиме -
   в посока - все една и съща.
   С пресъхнали в мълчанието устни
   безмълвни ще останем.

   И после ще се разделим.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Тази вечер е празна.
   Тази вечер съм празна и аз.
   Пердетата-отпуснати,неми,
   поглеждат към мене.
   Отегчено,
   димът от цигарата
   рисува песен на колела.
   Аз още те чакам.
   Ела.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   В отчаяните проблясъци
   на звездните пръстени
   търсехме изгубената си
   светлина...

   Но не я намерихме.

   В мъртвите ветрове
   на познанието
   се опитвахме да открием
   нов път
   до мрачните дълбини
   на опустшеното ни
   съзнание...

   Но не го намерихме.

   А в кръговете на врвмвто
   познахме скитащите призраци
   на нашите бъдещи образи
   в огледалото на вселената.

   Тях ги намерихме!...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Самотата във мене се влюби
   и заля ме с море от тъга.
   Сутрин с хладни целувки ме буди,
   с пръсти ледни ме гали в нощта.

   Любовта и изгаря ме жива -
   всеки миг, всеки час, всеки ден...
   Аз умирам - а тя ми разкрива
   чувства истински, силни към мен.

   Прегърни ме, Любовнице тъжна!
   Знам, за тебе родена съм аз.
   Ще се любим - отчаяно, нежно...
   Ще сме си верни до сетния час.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Време ли е?
   Време ли е да затичам боса,
   да захвърля дрехите си тежки,
   весела, нахална, дългокоса
   да се завъртя във танц лудешки?

   Време ли е да пречупя правилата,
   да прегазя норми и закони,
   да прегърна смело свободата
   без кумири, властващи, икони?

   Време ли е аз да полудея
   и да тръгна срещу хората самичка,
   във лицата им без страх да се изсмея,
   да престана да съм тяхна ученичка?

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Във графиките ти
   аз искам да съм бяла,
   да съм красива и
   загадъчна - да мога
   да се изпълвам с краски.

   И искам да съм черна
   в графиките ти...понякога.
   Като зеница зряща, като семе,
   което обещава да покълне,
   фатална като нощ за теб да бъда.

   Но ти във сивота от светлосенки
   открил си красотата ми -
   по мъжки. Когато
   твоя дъх дълбае във плътта ми,
   ме обезсилваш.

   И не искам повече
   да бъда бяла, нито черна.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Мирише на буря,
   плнините грапаво стенат
   с трапчивия вкус на дюля. . .
   дъха ми отнемат.

   Гласът на горите
   гнезди в сърцето ми глухо,
   а тътенът стига орлите. . .
   жадна съм, а е сухо.

   Като твърд диамант
   в душата ми вряза черти,
   на съдбата немите знаци. . .
   жилото чак горчи.

   Дирята е топла,
   дъгата в небето расте,
   от трепет тревата е потна,
   а птиците пак не са две. . . 

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

   Тъмно стъкло делата прикрива...
   Мрачен поглед преследва властта...
   Усмихнат костюм да говори не спира...
   Млад мобифон се качва в кола...

   Голи списания продават телата си...
   Малки очи молят за храна...
   Къси поли разтварят краката си...
   Дяволи зелени печелят душа...

   Празна бутилка късно се прибира...
   Остра игла си говори сама...
   Дебела сянка след изтрел умира...
   Плач се ражда от плътта на жена...

   Късен залез любовта събира...
   Кратък миг дарява с топлина...
   Нежен крясък небето раздира...
   Красотата слива в едно две тела...

   Така е в тази малка страна.
   Тук звукът е част от тишината.
   А онзи с коня пак върви пеша
   и търси изход в чудесата.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Назад в главна